Истината е, че никога не ми е било от любимите занимания да гледам любовни филми. Цялата тази драма, чувства, наранено его и плоски диалози, всичко това събрано в 90 минути агония. И за какво, сякаш в нашия живот си нямаме от всичко това в големи дози, та в изобилие дори бих казала.
Е да, но днес може би ми стана нещо, получих някой космически факс или просто някоя жичка в главния ми мозък даде да късо, не знам, факт е обаче , че реших и аз един път да си пусна такъв филм. Избрах нискобюджетен, не знам защо, някак си ми се харесват повече... може би авторите и режисьорите влагат повече старание, за да компенсират липсата на средства... или може би, индустрията на киното в Холивуд е прекалено сложна и много добри хора в бранша остават незабелязани, криещи се в сянката на така наречените големи имена в бизнеса.
Както и да е, няма да си говорим за кино, или индустрията, така или иначе не съм от най-вещите по темата, не искам и да ставам. Работата е там, че филмът който гледах провокира редица въпроси и леки разсъждения в мен (ех, де да го правеха и повечето филми).
Забелязали ли сте как в последните години все повече и повече хора се подлагат на мъчението наречено " любов от разстояние"? Срещат се в интернет, комуникират с месеци, в един момент, най-накрая, събират смелост, срещат се. До тук, може би нищо странно или необичайно, ако в наше време е останало нещо необичайно де, те нещата са много относителни. Както и да е, та, срещат се, пият кафе, разхождат се, може би ходят на вечеря- всичко върви гладко, харесват се дори още повече. И какво следва? Той или тя си хваща автобуса или се качва на колата и дим да го няма. Да, защото тази потенциална двойка не споделя общ град на местоживеене.
Какво става след тази така наречена среща? Контактите в социалната мрежа и по телефона продължават. Идва ред и на нещо ново- самозаблуждаването.
Изпаднали в еуфория от контакта си в реалния живот, двамата млади, или не толкова млади , е всеки търси любов все пак, започват да вярват , че тази връзка ще просъществува, те ще бъдат различни, ще покажат на света, че връзката от разстояние може да я бъде- че любовта им е истинска... и как беше " истинската любов не се влияе нито от времето, нито от разстоянието".
Ох, точно този израз винаги ме е карал да се смея. Как може двама човека да говорят за нещо истинско и сакрално, при условие, че не се виждат често, не се будят един до друг, че не са живяли заедно дори седмица. Не знам дали ще се съгласите с мен, но аз смятам, че един от най- точните начини да провериш до колко любовта ти е силна и истинска е да заживееш с някого, да видиш всички негови лоши страни от обикновеното ежедневие- как си сваля дрехите, къде си захвърля чорапите, колко често сменя четката за зъби. Не звучи много романтично, нали? Е , това е реалния живот, все пак не сме в книга на Никалъс Спаркс или в роман на Джейн Остин, нещата не са красива песен, обляна с нежен съпровод от пияно.
Та, до къде бях стигнала, а да, истинската им любов. Виждат се те в месеца няколко пъти, телефон, фейсбук, скайп, това- онова. И накрая какво? Единият от тях, често пъти дори двамата благодарение на компанията си или по друга причина среща нов човек, човек с когото може да бъде всеки ден. Човек, може би не толкова близ до интересите му, както виртуалното му гадже, но близко физически. И тук, всички знаем какво се случва - да, точно така, голямата любов достига дъното, или казано по- просто - бум- бам раздяла.
Ами сега? Всеки продължава живота си, нали така? Тук обаче трябва да споменем и друг важен момент, разбира се, той не присъства винаги, но не можем и да отречем че понякога го има. Бившата двойка вече е с нови половинки, както казах, може би не толко близки до тях като идеология, но пък близко намиращи се. В един момент, те осъзнават ,че не това искат- търсят в новия човек нещо от предишния, допирните точки, малките разговори, дори приятното мълчане. Мммм, може би част от тях подновяват контакта си, осъзнали че трябва да вземат живота си в ръце и да поправят старата си връзка, но този път да бъде наистина. Част от хората намират начин да заживеят в един и същи край... и кой знае, имат щастливия си край.
Ееееех, да но както сами можете да се досетите, това е реалността, може би този щастлив край бива достигнат от едва 20 процента от хората започнали такава връзка от разстояние. Какво става с останалите? Нуждата да бъдат заедно угасва ли? Къде оствата тази така наречена голяма любов, която имат помежду си? Нима не могат да направят нещо , за да трае тя... е ако не завинаги, то поне максимално дълго?
Не знам за вас, но всичко това ми звучи някак си двулично, хем те обичам, да ама не мога да направя жертва , за да съм с теб, имам си работа еди къде си, не мога да напусна , бла бла.
И какво остава накрая? Тъга по отминали моменти, празнота , хиляди въпроси какво би било ако човекът е поел риска...
Всички ние твърдим, че сме граждани на света, че всеки от нас е човек-космополит, реално обаче се ограничаваме до града, в който живеем и не защитаваме тези наши твърдения. Самите ние пречим на себе си, а накрая се сърдим на другия. И вса пак, не живеем във приказка, всеки сам прави своите избори, никой няма право да съди другия , особено за неща които не е направил.
Накрая искам да кажа, че пишейки това може би несъзнателно се явявам против самата любов като цяло, не знам. Замисляйки се над това, да не вярвам в космическа връзка, сродни души и "докато смъртта ни раздели", не вярвам, че любовта остава завинаги и т.н. Да, не отричам, че може мисленето ми да е грешно, но пък и истината е нещо относително. Не случайно, според философията, има толкова истини по даден въпрос, колкото са хората на Земята.
Лека вечер! :))